обгръща студеното ми тяло,

при теб се връщам и там,

отдавна, ние сме едно цяло -

за миг, за дъх пореден.
 

По своя воля мисълта

към теб полита,

странна птица, а и сърцето

никога не пита, то кръжи

край запустели фарове,

угаснали безмълвно

сред бурното море.

Воалът ме спопля нежно

и сетне около врата ми се увива,

отпускам се покорно, неизбежно,

душата от тялото порочно си отива.

Душата проблясва сред мрака

и в него гасне и се губи,

за да потърси живота нов,

такава съм си аз, горката,

не вирея, там където няма останала

и капчица любов.

Автор: Теодора Цветославова Тодорова